Морето през май.

Никога не съм ходила до Черноморието преди да е започнал сезона. Честно казано силно желаех да го направя зимата, когато морето е по-сурово, но… След „но“ вече няма значение какво ще напиша. Всичко е ясно. Все пак успях да се класирам преди летните жеги, когато водата е все още студена, а плажовете пусти. Тръгнахме трима от София – двама шофьори и един багаж (разбирайте моята скромна персона), като в Бургас ни чакаше още едно момиче. Всичките с афинитет към фотографията и отиващи с една единствена цел – да правят снимки и да пият бира. Май целите станаха две.

И така под подходящия музикален съпровод на Joe Satriani и солидно количество блус, към 00:30 бяхме вече в Синеморец и издирвахме „Корабите скали“, за които се разправя, че при тях навремето са разбивали старите и ненужни кораби. Полутахме са малко в тъмнината, но като цяло бързо ги открихме. Пробвахме няколко нощни снимки и решихме да му ударим един сън, преди да е изгряло слънцето. Най- хубаво се спи сгънат на топче в колата. И четиримата ще Ви го потвърдим. Всеки имаше различно изкривяване на сутринта.

В 5:00 алармите започнаха да пищят. Бързо се измъкнахме от колата и започнахме да обикаляме, чакайки изгрева. Ръцете ми измръзваха постоянно. Утрото беше меко казано хладно. За яке и качулка. И за ръкавици, ако се бях сетила да си ги взема. След като слънцето се показа на хоризонта, скоростно се завлякохме до скалите. Аз най-вече по задник. В търсене на различна гледна точка ми се наложи да се събуя и да преджапам водата. За пореден път се убеждавам,че фотографският статив е мултифункционално съоръжение, помагащо за прекосяването на всякакви пространства. Ледената вода,от своя страна, пък много бързо помогна за загряването на цялото ми тяло. Нуждата от ръкавици отпадна точно след минута престой в нея. Не стояхме дълго. Или поне за мен всичко мина като миг. Изкачи ли се слънцето високо, събрахме техниката и се запътихме към Силистар. И без това беше рано да търсим квартири.

Ах, колко е хубаво извън сезона! Плажът беше пуст. Единствените посетители толкова рано бяхме ние четиримата. Денят ни мина в пиене на бира, разходки по бреговата ивица и къпане в студената вода. Нямаше как да не се разпишем. Нищо, че влизахме с писък в морето и крайниците ни измръзваха при по продължителен престой. Имахме време, докато се върнем в Синеморец да търсим място за нощувка, което се оказа нелесна задача. Местните се подготвяха за лятото и повечето ни отпращаха. Намерихме, де. Измихме солта от себе си и се запътихме към пясъчната коса, при устието на река Велека. Изкачихме се на отсрещното възвишение и зачакахме. Един човечец, с фотоапарат на врата, се разхождаше долу. Сигурни бяхме, че ни видя. Със забавена крачка обикаляше пясъчната ивица. Спираше на места и се наслаждаваше на гледката, като в същото време чудесно служеше за мащаб. Залезът беше хубав, макар и не много облачен

. Изкуши ме да направя една панорама от 4 кадъра. Ако не бяха огромните комари, които жадно се опитваха да изцедят всяка възможна капка кръв от мен, сигурно щях да бъда ентусиазирана да останем още малко и да направим някоя нощна снимка. За съжаление, те бяха мнозинство и не пожънах успех в борабата с тях.

Изморени и гладни се смъкнахме обратно в селцето, планирайки къде ще посрещнем изгрева на сутринта. След кратко преглеждане на сайтове избрахме мястото -Резово. Знаехме, че трябва да тръгнем по тъмно, за да не изпуснем хубавата светлина, затова не окъсняхме с лягането. В подобни нощи сънят минава като миг и никога не е достатъчен, но пък както се казва „От сън спомени няма.“

На следващия ден всички бяхме налице, препасали фотографските чанти и заметнали стативи през рамо. Ники ни предупреди да не се развяваме много с фотоапаратите в граничната зона, защото понякога правят проблем. За радост не срещнахме пречки по пътя. Десетина минути след като слезнахме от колата, вече бяхме на скалистия бряг. В неосъзнато лутане закъснях малко за слънцето. Като стигнах до подходящото място за снимки, то вече се беше показало над хоризонта. Разбира се, и тук успях да се разпиша с падане по задник на морките скали, но какво пък -хората около мен са ми свикнали.

Бързо напече и взе да става топло, което пък сложи край на фотографската екскурзия за мен. Излишно е да споменавам, че остатъкът на деня ми мина в блажено бездействие и разхлаждане с бира.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Copyrighted Image