Беглика и Широка поляна

Това не е разказ за местата,които видяхме. Това е разказ за хората. За всички онези мили, отзивчиви и дружелюбни човеци, които срещнахме по пътя към Широка поляна: за мъжа, който ни викна на топло в малката стаичка и се опита да ни осигури транспорт; за баташките баби и жената от кафето; за милото семейство,което ни превози до разклона и тихото момиче, което ни закара до Беглика; за мъжа с колата без задна облегалка, който ни спря,без самите ние да сме го спирали; за момчето,което ни закара до Широка поляна; за работника, който ни взе обратно и за хлебаря, който ни свали в Батак…и въобще за всички онези усмихнати и приветливи хора, които ни заговориха и ни се радваха…Благодарим!

16.10.2011г. хващаме най-ранния влак за Пловдив с идеята да направя обичайните есенните снимки, които правя всяка година през третата седмица от октомври. Предполагам,че кадърът вляво вече ви навява мисълта, че това не се случи… Та качваме се на влака, който естествено е без отопление. Планът ни е да отидем до Пловдив и оттам да си хванем автобус до Батак. Не, че няма директен от София, но той тръгва в 16ч. и е там по тъмно, което нас хич не ни устройва. Затова мятаме се на БДЖ, не сваляме зимните якета, сгушваме се на топки и се опитваме да си доспим по пътя. И това не се случи… И все пак в 8:30ч. вече сме на автогара Юг, в очакване на автобуса, за който се оказваме единствените желаещи. Час и половина след потеглянето, шофьорът ни сваля на площада в град Батак, с физиономия сякаш няма търпение да се отърве от нас, обяснява ни набързо,че няма кой да ни закара до яз.Голям Беглик и отпрашва нанякъде. Ние оставаме сами на площада, озъртайки се за минувачи, докато първият сняг бързо покрива дрехите ни.

Решаваме да потърсим туристическия информационен център, който се води,че е отворен всеки ден. Е,само се води. Явно първият сняг е принудил хората не само да не се разхождат по улиците,ами и да не ходят на работа. За щастие от съседната сграда почти мигновено се показва един човек и бързо ни привиква на топло. Усмихнат и приветлив, учтиво предлага услугите си да ни намери транспорт. Опитът му не се увенчава с успех, но все пак ни става мило и топло от това, че се иска да бъде в помощ на двама непознати. Умувайки какво да правим, отиваме в близкото кафене, да се стоплим. Там баташките баби веднага предлагат да ни дадат подслон, в случай, че не успеем да стигнем до желаната дестинация. Но и ни обнадеждават, че лесно ще ни качат на стоп. Не грешат. След не повече от десетина минути чакане, едно семейство ни качва и ни мята до разклона за Доспат, а там още първата кола ни спира.  Оставам леко изненадана,че шофьорът е младо момиче, пътуващо само. Не се притеснява да качи двама и така успяваме да стигнем до язовир Голям Беглик, където планираме да нощуваме.

Виличката, в която с настаняваме е уютна и топла, а семейството, което я стопанисва изключително гостоприемно. Черпят ни топъл чай с мед и веднага ни заговарят. Следващите два дни прекарваме там, почти без да излизаме навън. Снегът не спира, а вятърът спомага да направи разходките изключително неприятни. Плановете ми за снимки в района се провалят, но за щастие на третия ден времето се оправя, тъкмо когато тръгваме към яз.

Пеша тръгваме по пътя и първата кола,която минава покрай нас спира. От нея се показва усмихнат човек, захапал цигара и ни предлага, ако желаем да ни закара. Казваме си „Защо пък не?“ и го молим да ни остави на язовирната стена, няколко километра по- нагоре. Още с отварянето на вратата предупреждава, че няма задна седалка на колата. Това, естествено, не ме спира да пробвам да се облегна и да вирна крака нагоре. Благодарим му за превоза и продължаваме разходката около язовира. За съжаление слънцето вече е много високо и свети точно срещу мен, което не ми позволява да се справя с фотоапарата. Продължаваме разходката. По едно време вече пътят не върви покрай язовира и смятаме за по- разумно да пробваме отново на стоп до следващия. Отново не отнема много време. Момчето, което ни спира, ни оставя точно на Широка поляна и ни обяснява къде да попитаме за нощувки. Мястото е ресторантът на Съби, който не си спомням какво точно име имаше. Човекът веднага ни предлага и ни настанява. Примряли от глад, поглъщаме всичко по пътя, сякаш ще ни е за последно, оставяме раниците и се подготвяме да снимаме залеза. Трябва да призная, че изгревът се оказа доста по- сполучлив, но все пак и в случая успях да щракна няколко кадъра. За разлика от предните дни, когато не се вижда на два метра пред нас, днешният е без нито един облак.

В моментът, в който слънцето се скрива окончателно, температурите падат рязко. На следващия ден по изгрев снимаме същото мостче. Както се вижда от двете снимки, плитката вода е замръзнала. По-късно Съби ни казва, че термометърът е показвал -9°C .  Присъствието ни не е останало незабелязано. Местните хора ни се радват. Разпитват ни успели ли сме да хванем момента и хубавата светлина. Казват ни „Снимайте, снимайте…да  прославите и нашия край.“ В действителност язовирът е един от най-сниманите, добре познат на много фотографи и аз определено не съм една от първите, която се опитва да улови момента. утрините тук са изключително красиви. С изясняването на времето температурите падат и се образуват сутрешни мъгли, които създават едва ли не мистичен облик на целия пейзаж.  Докато човек се любува на такава гледка, въобще не му прави впечатление, че е -9°C. И -20°C да беше, пак нямаше да ми пука. Радвам се, че преборих желанието си сутринта да остана на топло в леглото. Ако го бях направила, нямаше да видя как слънчевия лъч пробива гората и се спуска над водата.  Смея да твърдя, че това е една от най-магическите гледки, които съм виждала. И една от най-трудните за улавяне, според скромния ми опит. Въпреки това, в съзнанието ми дълго ще остане картината на плъзгащия се като огнен меч лъч. И на хубавите сутрешни мъгли, които се носят като облаци над водата. На следващата сутрин отново ставам да го погледам, след което заемаме стратегическата поза „Моля, качете ни.“, за да можем да се върнем обратно.  Спря ни един човек, който работи при язовирната стена на Голям Беглик. Ведър и приказлив, ни сваля, докъдето може. Усмихнат ни пожелава успешно прибиране, което нямаше да бъде възможно, ако няколко километра по-надолу не ни качва момчето, което доставя хляба в района. Той ни сваля до Батак. За разлика от преди 4 дни, когато нямаше жива душа заради снеговалежа,  тази сутрин гъмжи от хора по улиците. Отново срещаме човека, който се опита да ни намери транспорт. Заговаряни на улицата и ни пита как е минало пътуването. Като цяло, гледайки ни с раниците, хората все ни подпитват къде сме били и какво сме правили. Не сме срещнали недружелюбен човек тук. Все ще се случи някой да те заприказва, както си седиш на пейката или в ресторанта. Разглеждаме града през времето, което чакаме автобусчето за Пловдив. Този път е пълно с хора, включително и един дядо, обработен сваляч, който поддържа ведрата атмосфера през целия път. Чак вечерта сме отново в София, заредени с положителни емоции от хората, които ни помагаха по всякакъв възможен начин. БЛАГОДАРИМ!

Прикачвам и снимки от другата страна на язовира. И там има какво да се види. 🙂

Copyrighted Image