Help Portrait – Началото

 

8 декември 2012г. Един от тазгодишните студени софийски дни. Без ръкавици ръцете ми измръзват, а на всичко отгоре се лутам да намеря мястото – Социален и младежки център „Св. Константин“.  Нищо, че преди това са ми обяснили къде точно е, че и даже на картата съм проверила. Намирам го чак след като питам двама таксиметрови шофьори за упътване.

И така, леко закъсняла, но не прекалено, се озовавам в двора на „Св. Константин“ , а още от вратата виждам усмихнатите лица на нашите модели, които веднага ме завеждат до столовата, която съвсем скоро, ще се превърне в нещо като студио. Но да обясня за какво иде реч. 🙂

Help Portrait е световно движение, което тази година за пръв път намира почва и у нас. Идеята му е съвсем простичка – намираш хора в неравностойно положение, правиш им портрет, който отпечатваш, рамкираш и подаряваш.  Естествено, организацията не е така простичка, но тук присъстваше пълното съдействие на фондация „Конкордия България“ и всички онези усмихнати млади хора, които поднасяха сандвичи и чай през цялото време. И разбира се, на човекът, който се нае с тази организация – Ники Спиров и ни събра цяла банда хора: четирима професионални гримьори (Ина Вучкова, Катерина Савова, Нина Цончева и Гергана Денева), който между другото правят чудеса; фотографи (Начо Каменов и Чавдар Калдиев), печат (Анна Балева), помощник организатор и отговорник за бекстейджа, който може да видите тук (Вера Стаевска) и моя милост, отговаряща за ретуша.

Така, около 10:30 започна дългият ден, изпълнен с много емоции, усмивки, нетърпение и трескава работа. Всъщност почти не вдигнах глава от компютъра и в 19ч. вече бях парцал, но не мога да отрека, че това е един от най-хубавите ми и пълноценни дни, пък завършил той и с главоболие. Покрай нас постоянно прехвърчаха малки и големи, постоянно питащи кога всичко ще е готово, умело заставащи пред фотоапарата и искрено забавляващи се. Интересното е, че останах изненадана колко доволни лица имаше.

Първоначално се чудих дали подобна инициатива няма да бъде приета като някакъв вид суета, но всъщност се оказа нещо съвсем истинско и може би отчасти изключително далечно на нас. Докато обработвахме и отпечатвахме едни от последните снимки (мисля, че общо станаха около 70 отпечатани портрета) , когато какафонията поутихна и покрай нас останах по- търпеливите,  едно от момичетата, което току-що беше получило своя портрет се обърна и каза  „Какъв ден,а? Като празник!“. Мисля, че в този момент в гърлото ми заседна буца с големината на ябълка и всъщност точно тогава си дадох сметка колко от нещата в моя живот приемам за даденост, само защото съм имала щастието да имам страхотни родители, които са давали и продължават да дават всичко за мен. Благодаря Ви, мамо и татко!

Благодаря и на момичето с жълтата блуза, чието име не се сещам в момента, но чиито поглед няма да забравя! Благодаря ти, мило момиче, за буцата в гърлото и отрезвяващия шамар. Обещавам да не забравям това чувство и да се науча да се радвам и на най-малките жестове. Благодаря за хубавите емоции, които ни донесохте. Защото всъщност Вие всичките дадохте много повече на нас, отколкото ние на Вас. Благодаря Ви, че когато се прибрах обратно вкъщи можах и аз да кажа „Какъв ден,а? Като празник!“ Благодаря и до нови срещи!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Copyrighted Image