Нямам представа дали след пет,десет или дори една година ще си спомням всички нюанси на ежегодното пътешествие из Родопа, но ако имам късмета да си спомням и една съвсем малка част от тях, то тя ще бъде:
– Блясъкът в очите на човека,от когото винаги си взимаме сладко от ягоди и сушени манатарки.
– Думите на почти проплакващата жена от помашкото село Рохлева, че живеят в прокълната земя, мразени и от българи и от турци.
– И това как, когато седяхме на полянката в началото на село Бутрева (разположено на съседния склон на Рохлева) и песента на ходжите започна от двете страни, странното примесване по пътя им из склоновете ги караше да звучат като църковен хор… гората пееше своята песен…
Снимките са правени в различни години и сезони, и в ралзични части на Родопа. 🙂