Лютиброд и Черепиш

„И не закъснявай!”, казва баба Яна и пъха две ябълки в ръцете ми. Кимвам  с глава за благодарност и наблюдавам как превитата на две фигура се отдалечава от мен.

Оставам сама пред старата църква в Лютиброд. Рано сутрин е и вятърът носи аромата на липа. Леко пристъпвам към входа и вдигам поглед нагоре. Няколко греди заплашително висят над главата ми. Покривът на църквата е частично разрушен. Слънцето се процежда през дупките и леко огрява останките от стенописната украса. Отнесен към периода XII-XIV век., храмът „Св.Георги” продължава да функционира и през XIX в. Впоследствие е реставриран няколко пъти. Днес обаче е покъртително тъжна картинка. Там, на левия бряг на река Искър, забулен в еднометрови тръни, тъне в забвение поредния паметник на културата! Малкото запазени изображения са издраскани от „съвременни творци”. Подът прилича на лунен пейзаж. Иманярите не са пощадили нищо. Прескачам поредния изкоп, за да разгледам отблизо някога богато изографисаната стена. Не спирам да се учудвам на кущунските издевателства, които някои българи правят върху собствената си история, култура и ценности.

Буца от гняв засяда в гърлото ми. Осъзнай се, народе! Малко са хората, които въобще знаят за тази църква и все пак, тези които успяват да стигнат до нея го правят с три прости цели: да търсят монети или други артефакти, да напишат името си  на стената или да хапнат вафла с количка и да си изхвърлят боклуците. Очарователни създания сме, наистина. В главата ми веднага изниква една мисъл на Спиноза: „Човешката раса е подобрила почти всичко, освен себе си.“

Силно разочарована, преборвам храстите по пътя наобратно и излизам на шосето. Фотоапаратът постоянно виси на врата ми, тъй като това е едно от най- живописните места по Искърското дефиле и никога е се знае, кога ще се наложи да реагираш светкавично. Да! От наше село по- хубаво няма! Вятърът отново донася аромата на липата, а заедно с него и доброто настроение. Само след няколко минути съм на каменния мост над реката.

Вече съм насторила апарата за снимки, когато позната физиономия с широка усмивка на уста, минава покрай мен и подхвърля:  „Какво си се влюбила в тези чукари, не знам!?” Въпросните чукари всъщност са доста впечатляващи . Представляват успоредно разположени отвесни скали, които се врязват в планината. Изградени са от варовици и на височина се извисяват до 80 метра. Дебелината им варира от 3 до 6,5 метра, а дължимата им достига 200. Виждат се от почти всяка къща в селото и за местните са толкова обичайна гледка, колкото за мен бетонния възел пред блока ми. Непристъпността им е използвана още от римляните. Между двете най-високи скали издигат крепост, ограждайки ги с дебели стени. Различни градежи се простират до самия бряг на реката и източно от Ритлите. Възниква селището Коритен, известно още като Коритенград. Руините от него трудно могат да се намерят. Само в подножието на скалите има едвам забележими останки от крепостното строителство. По-запазена е една раннохристиянска базилика източно от тях. Основите й се издигат на места до 2 метра. Раззелени ли се обаче гората и тя става трудно откриваема. Първоначално на нейното място има езическо светилище. През IV век  сл.Хр. е издигната еднокорабна църква, впоследствие разгърната в трихонална. Доста разрушена, навярно в началото на VI век сл.Хр., тя е възстановена в. трикорабна  базилика с богата украса. Във вътрешността й все още могат да се видят останки от подовата настилка, части от олтарната преграда и парчета колони, потънали във високата трева. Всичко е обрасло. Спъвам се, падам, ставам, пак падам. Пробвам да мина през заплетените храсти. Не става. Опитвам отново и отново, докато най-накрая успявам да пробия живата преграда.

Прилично издрана  стигам до другия край на базиликата. По-лошото е, че ме чака изненада – половинметрова коприва. Как си мечтая да съм обута с дълъг панталон… … „Българийо, сведи глава за почит, пътеката е свята!“ Отново стоя в основите на Ритлите, вперила поглед в думите на Димитър Осинин, и странна вълна от чувства минава през мен. Оттук започва пътеката, водеща до местността „Рашов дол“ – лобното място на последните Ботеви четници. Петнадесет минути ме делят мястото, където борците за свобода срещат своята гибел. След разгрома във Врачанския балкан, Ботевата чета се разпръсва и групата на Георги Апостолов се спуска през Рашов дол. Целта им е да прекосят река Искър и да се отправят към вътрешността на страната. Достигайки кошарата на Цоловските, те сварват овчарчета Петко Цоловски и Герго Кьопчов. Двете момчета подслоняват комитите, които след това са насочват към бушуващите води на реката. Опитът им да я преминат не остава незабелязан. Срещу тях са изпратени башибозуците на Джамбулет бей и присъединилите се от Челопек редовни турски аскери. Групата се оттегля нагоре до колибата, но след ожесточен и неравен бой всички падат убити, включително и двете овчарчета. Главите им са набучени на колове и с тях турските войски обикалят околните села, за да сплашват хората. В Скравена местните първенци успяват да ги откупят и скрият. Днес са положени в костницата, изградена години по- късно. За телата на загиналите се говори, че са погребани от баба Мария Цоловска и местните хора. Къде точно не се знае. Някои казват, че близо до малката кошарка, която в днешно време е реставрирана и стои все така сгушена в гората.

Пристъпвам тихо. Като водя някого с мен, шепна.  Не знам защо. Може би от уважение. Да не смутя нечии вечен сън.  Дълбок поклон и благодарност към хората, дали живота си, за да мога днес аз свободно да се разхождам из тези гори. …

Преминавам  през цялото село, за да стигна до местността Пресечен камък. Оттук започва старият път за София. Самият Пресечен камък представлява огромна скала, издълбана през средата. Повечето туристи не идват тук и пейзажът наоколо се е запазил чист и девствен. Няма боклуци, търкалящи се по земята. Няма го и бученето на колите. Наоколо цари пълно спокойствие. Някъде в далечината се чуват звънците на пуснатите на паша стада. От всяка скала се открива величествена гледка. Огромни бели канари се извисяват пред погледа ми. Реката се вие между тях  и образува красиви меандри. А отгоре им като стражи все още стоят останките от някогашните крепости. Такава е и Шишмановата, вероятно служила за наблюдателница. Разположена е върху отвесна 300 метрова скала. Точно срещу нея, над остър завой на левия бряг на Искър, се останките от Заград, издигащи се на около 2-2,5 метра.. В далечината, от другата страна на реката се вижда Черепишкия манастир, сгушен в прегръдките на планината. Покатервам се до единствения останал от Шишмановото кале зид. Зад него има голям иманярски ров, в който се търкалят камъни от разрушената стена и парчета керамика.Намирам си място,където да седна и просто да погледам променящата се светлина.

Черепиш е красив във всеки един сезон. Очарованието може да бъде открито и в зелената пролет и в шарената есен, и в суровата зима. За това откъде идва името Черепиш има различни предания. На мен като малка са ми казвали, че има връзка с белите скали и пещерите в тях, които на места приличат на черепи. Друга легенда пак свърза названието с думата „череп“ и говори за това как в околността се води битка по времето на цар Иван Шишман (1371-1393 г.) и как всичко след нея е осеяно с черепите на загиналите. Сурова е красотата на белите скали, като самият Балкан. Малката пътечка, по която вървя, ме отвежда до нови и нови гледки и с всяка крачка  все по-близо до манастира.Построен е по Шишманово време, като след падането под османска власт бива многократно разрушаван и опожаряван. През Възраждането се превръща в просветно средище, където се създава килийно училище, където се пишат и преписват книги, жития и евангелия. В периода 1872 – 1876 г. манастира е посещаван и от членове на Врачанския революционен комитет и представители на БЦРК. И все пак, за повечето хора си остава известен най-вече от разказа на Иван Вазов „Една Българка“.Нямам намерение да слизам до самия манастир. Предпочитам да го наблюдавам от високо. Така магията му не се губи от сергията с бонбони, точно на входа.  Тихо е. Слънцето почти се е скрило зад билото на планината. В далечината се рее сокол, а аз продължавам да седя на скалата. Едно от най- любимите ми места!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Copyrighted Image